„Промяната“ поставя маркетинговия ефект на първо място, затова нехае за своята политическа неадекватност
Несъответствията между думите и делата на лидерите на “Промяната” са смущаващи още от 2021 г., когато започнаха да градят образ на месии в тежък контраст с гръмки, но нереалистични обещания, безпрецедентно погазване на конституцията, подправяне на държавни книжа и прочее безобразия.
Тъкмо този дисонанс с времето причинява девалвация на авторитета на ПП, отлив на симпатизанти, политическа изолация, комплицирани отношения с коалиционните им партньори.
През юни лидерът Кирил Петков поема отговорност
за корупционния скандал в Столичната община, хвърляйки оставка, а два месеца по-късно привържениците му искат пред Съдебната палата свобода за обвиняемите.
Сякаш в ефира продължава да се носи ехото от сакралното откровение на Николай Бареков: “Не ме гледайте какво правя, слушайте ме какво говоря!”.
Пред партийната конференция в събота едноличният водач Асен Василев с гордост приписва на кабинета “Петков” заслугите за първия транш от средствата по Плана за възстановяване и развитие, при положение че само четири дни по-рано
се е хвалил с искането на приятелите му от АЛДЕ
да спре европейското финансиране за България.
Наистина ли очаква аплодисменти?
Трудно е да вярваш на борец за свобода и справедливост, който в яда си публично гази закона, заплашвайки магистрат, защото не отсъжда в негов интерес. Монологът на Василев пред митинга в подкрепа на арестувания варненски кмет изумява със своята комунистическа безскрупулност: “Съдийката днес – ще публикуваме името ѝ, ще публикуваме адреса ѝ, ще публикуваме телефона ѝ. Не защото я заплашваме, а защото днес тя се произнесе в името на народа, тя се произнесе в името на всеки един от вас. Затова трябва да може народът да ѝ каже какво мисли за нея и дали тя трябва да има правото да се произнася от името на всички нас. Права ли е?”.
Анализатори, врагове и дори приятели на “Продължаваме промяната” апострофират претенциите ѝ за праведност, особено опитите да омаловажи и изопачи доходоносното си седене в скута на Пеевски като необходима жертва в името на народа.
С основание търсят обяснение за нейното биполярно поведение спрямо Доган, Радев и Пеевски, така и не могат да проумеят ако не политическата далновидност, защо поне инстинктът ѝ за самосъхранение не сработва.
Много вероятно е отговорът на тези въпроси
през цялото време да е пред очите ни,
закодиран в самата абревиатура ПППП (Политическа партия „Продължаваме промяната“). Става дума за т.нар. маркетингов микс, въведен от харвардския професор по реклама Нийл Бордън и добил световна известност като „Четирите П“: продукт, цена, дистрибуция и промоция.
На английски тези думи започват с буквата „р“ – product, price, place, promotion, оттам и наименованието на принципа, чрез който бизнесът разработва маркетингови стратегии.
Ако разглеждаме ПППП не като политическа партия, а като търговска фирма, лесно се открива логика в привидно хаотичните действия.
Предлаганият продукт, началната точка на микса е борбата с корупцията – чрез него „Промяната“ се позиционира на българския пазар.
Според нейното ценообразуване стоката се заплаща не с реформи, а с политическа нестабилност, протести, компромати, скандали, предсрочни избори, нестихваща война до победния край.
Продуктът се продава в големите национални телевизии, медийния кръг „Капитал“ и прилежащите му сайтове, доскоро щедро финансирани НПО-та като „Правосъдие за всеки“, платени инфлуенсъри и тролове в социалните мрежи и разбира се, от самата парламентарна трибуна. ПП внимателно планира
дистрибуцията на борбата с корупцията
така, че да облъчва ефективно целевата аудитория, поставя на първо място маркетинговия ефект, затова нехае за своята политическа неадекватност.
Чудесен пример в това отношение е Волен Сидеров, който през 2013-а влиза в Народното събрание, запасал пистолет, обявява война на статуквото, за да продаде проруските послания на „Атака“. Както всъщност и Василев казва в един запис: „законно, незаконно“ няма значение.
За четвъртия компонент – промоцията, разполагаме с богат набор от логорейни участия на прогресивни водачи в ефира и умопомрачителни анализи, всички неотклонно биещи в една точка, без да се смущават от очевидните несъответствия. Защото са на търговския пазар, държат се като бизнесмени, политици никога не са били.
„Не искам да остана безсмъртен с творчеството си, искам просто да не умирам“, пише Уди Алън в книгата „Ако импресионистите бяха зъболекари“. Разказва се за стоматолог, който прави мост на своя пациентка така, както го чувства, а не както подхожда на нелепата уста.
